ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ ХОРАТА С „ДОБАВЕВНА СТОЙНОСТ“
Наскоро дългогодишният кореспондент на вестник „24 часа“ в Стара Загора Ваньо Стоилов издаде третата си книга „Ноти от мелодията на живота“. За идеята, вдъхновила го към нея, за журналистиката и за темите на днешния ден, разказва едно от най-знаковите имена в журналистическата гилдия.
Как се роди идеята за книгата?
-Идеята за книгата се роди от факта, че се събраха много интервюта, със спортисти и музиканти, правени от мен, във вече 45-годишната ми практика на журналист. Реших, че трябва да намеря форма и начин да ги обединя. Събрах ги в книга с интервюта и скици с очерци за 41 души. Подредих ги под формата на „Радио Хоризонт“ и предаването „Спорт и музика“, редувайки материал за музикант с такъв за спортист. Някои интервюта са ми много ценни. На тема култура са, затова реших, че могат да намерят място в четивото. Такива са интервютата с поетесата Елисавета Багряна и с актрисата Ваня Цветкова. В основата на книгата „Ноти от мелодията на живота“ е Иво Папазов- Ибряма. Той е музикант от световна величина, а за него няма книга. Имал съм удоволствието да правя много интервюта с него. Оттам дойдоха нотите, защото „мелодията на живота“ е много разнообразна и дълга. Още по-добре е, ако партитурата на живота е също дълга, защото всичко е част от живота.
Интервюто с Багряна ли ти е най-ценно?
-Няма такова понятие като най-ценно интервю. Всяко интервю само по себе си е ценно. То е като случая с покойния голмайстор на Берое за всички времена Петко Петков (Светла му памет). Като го попитали кой гол му е най-ценният, той казал: „Питайте Кънчо Кашеров, защото в кариерата си има 2 гола. Аз имам стотици голове и не мога да избера фаворит сред тях. Същото е и при мен. Аз имам много материали и интервюта и не мога да кажа кое ми е най-скъпо.
В книгата е поместено интервю с певеца Емил Димитров?
-Той ми е любим като певец. Интервюто с него е правено през 94-та при посещението му в Стара Загора. Срещата проведохме в старата „Верея“, която вече не съществува. Това ми е много скъпо интервю. Не е обаче само то. В книгата съм интервюирал хора, които много рядко се изявяват пред медиите с интервюта, такъв е примерът с бившия национален футболист треньор Петър Хубчев. Длъжен съм да кажа, че никой от тези към които съм се обърнал не ми отказа интервю.
Вървиш ли към четвърта книга?
-Вече дори я обмислям. Когато човек има какво да каже, книгите сами се „пишат“. Има един стар журналистически принцип, че новина в джоб не стои. Така е и с книгите. Те обаче не бива да излизат от един автор като на конвейер, за да не изглеждат необмислени. В последната ми книгата са намерили място материали за хора с добавена стойност. Това са ценни личности, които никога не трябва да бъдат забравени. Един от начините да не бъдат забравени е събирането им в книга. Защото е по-малко вероятно някой да се поинтересува от тях, събирайки информация из различните вестници в годините. Следващата ми книга отново ще е с журналистическа насоченост. Аз съм журналист, не съм писател. Вълнуват ме нещата от живота. Почти никой не се сеща например за мечкадарите от Ягода, една изчезваща вече професия. Има много интересни хора, които заслужават да бъдат увековечени в книга. Пак повтарям, те не бива да бъдат забравени.
Кое е интервюто, което ти се иска да направиш?
-Шегувам се със себе си, че искам да направя интервю с първия извънземен, кацнал на Земята.
Има ли принцип в професията, от който няма да отстъпиш?
-Принципите са много. Като всяка една професия и журналистиката е изградена от много принципи. Един от принципите, от които няма причина да отстъпя е да бъда честен със събеседника си. Интервюто е един от най-трудните жанрове в журналистиката. Изисква сериозна подготовка и знания за човека срещу теб. Зададените към него въпроси трябва да са му „близки“ за да „тръгне“ интервюто. В него журналистът води разговора, но за това трябва да предразположи интервюирания. Някои би казал, че в книгата съм подбрал вече „овехтели“ хора. Ако имаме повече от тях обаче, България няма да е такава каквато е в момента.
Допускал ли си странична намеса в работата си?
-Странична намеса винаги е възможна. Всеки издател си има политика. Имал съм материали, които не са били допускани за печат. Темите за материалите винаги идват сами. Темата е във въздуха. Трябва само да я „хванеш“.
Имаш ли любима тема за писане на материали?
-Като кореспондент не мога да се специализирам. Трябва да съм всеобхватен и да пиша за всичко, засягащо региона. Трябва да си призная обаче, че ми е много по-приятно да пиша за чинията на „Бузлуджа“ например, отколкото да се „ровя“ из някое съдебно дело.
Можем ли днес да говорим за свобода на словото?
-Свободата на словото е относителна. Може да прозвучи изненадващо, но в много отношения преди 10 ноември 89-та имаше по-голяма свобода на словото, отколкото сега. Тогава се знаеше, че не може да се критикува партията и Живков лично. За хората под бившия първи, критики можеха да се публикуват в печата, стига да бяха основателни и аргументирани. Сега не се знае кой с кого е приятел, кой финансира изданието и чии интереси не трябва да застъпваш. Сега е много по-трудно да си журналист.
Какво й липсва на днешната журналистика?
-Липсва й да бъде повече журналистика и по-малко PR. Двете трябва да си сътрудничат. Но PR-ът или „Връзки с обществеността“, както го наричаме, помага повече на работодателя си, отколкото на журналистиката. Той понякога помага на шефа си и не казва истината на журналистите.
Споделяш ли тезата, че в журналистиката „жълтината“ продава?
-Като журналист от две епохи мога да кажа, че преди демокрацията вестниците бяха средство за пропаганда. Те трябваше да възпитават. След демокрацията вестниците станаха продукт, който трябва да се продава и за целта трябва да „гъделичкат“ най-ниските инстинкти на читателя, не като му показва доброто, а като му показва лошото. Махалото отиде в другата крайност- от най-доброто, към най-лошото. Сега се стреми да е по средата. Пак да търси необичайното и интересното, да търси обаче и добрата новина. Написаното трябва да е преди всичко вярно. Дали е сензационно е на втори план.
Към коя тема искаш да посегнеш?
–Към човешките съдби. Търся именно тях- интересните съдби и истории. Упрекват ме, че често повече се връщам към историята, отколкото към днешния ден. В историята има много хора, които понякога биват забравени. Понякога книгите ми са надбягване със смъртта. В тях често намират място хора, които вече не са между живите. Иска ми се да спасим колкото е възможно хората от близката история. Да проучим това, което все още е недостъпно, а е ценно.
Кои са героите на днешния ден?
-Всяко време има своите герои, стига да ги открием. Последният случай, за който писах е за 20-годишно момче, страдащо от тежко заболяване, което се изгуби. Намери го друг младеж, на другия край на България. Той не просто се погрижи за болния, но го върна в дома му на разтревожените му близки, без да иска от тях нищо. Ето ти го героят. Не е нужно да има война, за да има герои.
Изкушавал ли си се да си направиш собствен вестник?
-Въпреки, че вече от три години съм пенсионер, никога не съм оставал без работа и винаги съм имал сериозни доходи. Вестникът не е работа за сам човек. Той е колективно дело.
Мнението ти за случилото се пред Народния театър „Иван Вазов“?
-Пиесата е написана и съществува. Въпрос на избор на ръководството на театъра е да я постави. Пиесата е такава каквато е. Тя може да бъде критикувана, но не трябва да бъде спирана. Това е цензура. Когато нещо не ти харесва, не го чети или не го гледай. Нямаш обаче право да спираш другите, ако искат да го направят.