„Роден съм в мездренското село Дърманци. край
Искър е първият ми досег с футбола е още като дете, разказва футболната легенда Иван Вутов, който
наскоро навърши впечатляващите 80 години .
„Бях на 16 години,
когато ме картотекираха в Локомотив (Мездра) (тогава отборът се казваше Динко
Петров) и играеше в трета дивизия,. В първия си сезон при железничарите записах
по-малко мачове, а във втория бях
титуляр. След това попаднах в Перник,
като ученик в минния техникум. Това стана благодарение на треньора ми в Мездра
Борислав Габровски, който беше подал информация за мен и бях потърсен от
треньора на юношите заслужилият треньор
Стефан Чумпалов. Така след два месеца ме селекционираха и през пролетта на 62-ра
вече бях при мъжете на Миньор,
който по това време беше в А група. Най-много за израстването ми като футболист
допринесе легендата Стоян Орманджиев, под чието ръководство играех в Миньор.
Малко е да кажа едно благодаря, на човекът, който ми даде път при перничани. Те
бяха един от силните провинциални отбори, а половината от футболистите им, като
войници бяха преминали през ЦСКА. В тима се изявяваше и голмайсторът на
първенството Павел Владимиров. Бях най-малкия в редиците на Миньор. Бях висок 170 см и тежах едва 57 кг. За
съотборниците си бях дете, но те ме приеха много добре и аз им бях като син.
Изиграх няколко контроли с екипа на Миньор срещу Спартак (София) и Локомотив
(София) . Единственият ми официален мач за Миньор беше през 62-ра срещу Славия. Тогава изпаднахме от
елита. Двете години, прекарани от мен в Перник ще запомня само с добро. Това е спортен град с традиции и
успехи в баскетбола, във волейбола и
ръгбито. Стандартът и заплащането се равняваха на това на военните в ЦСКА.
Местната публика ме приемаше добре. Аз играех като дясно крило, а вътрешни
халфове бяха светила в българския футбол като Роман Драгомиров, Георги Златков,
и др. Чудех се как ми дават шанс да съм сред толкова популярни състезатели. Но
щом Стоян Орманджиев ме е харесал, явно е видял нещо в мен. След като
изпаднахме се прибрах за лятна почивка в Мездра. Но от Перник изпратиха кола да
ме прибере обратно. Отборът се готвеше
за бараж, срещу други три тима. Първите два състава от надпреварата оставаха в
елита. Играх само в последния мач, но се представих много добре и публиката ме
аплодираше. Последва преминаването ми в Берое по настояване на на Бончо Мерджанов, знакова фигури в беройската управа. Тогава обаче от Миньор излязоха с решение да
съберат множеството си пръснати из страната футболисти и ни отнемат
състезателните права за други отбори, Бях в трудови войски, когато Бончо
Мерджанов подготви жителството ми за Стара Загора, Първият ми треньор в Берое
беше Анастас Ковачев. Бяхме сплав от опитни и от млади играчи. Заиграх на
мястото на един от любимците на старозагорската публика Христо Панчев. За
да заиграя вместо фактор като него,
освен, че съм бил сериозен като футболист, съм попаднал на треньор, който да ме
хареса. И в Миньор и в Берое съм работил с добри футболисти и с добри треньори.
Винаги съм бил приет добре. Бях на терена в злополучния за Берое мач срещу
Левски в Стара Загора на 22 март
1970-та, след който незаслужено ни извадиха от А група. Преосмислял съм много
тогавашните събития. За мен ръководството на Левски няма вина за изхвърлянето
на Берое от елита. Дотам се стигне след партийно решение. Всичко бе
предизвикано от Кръстьо Чакъров, който беше треньор на Левски. Сините извадиха
документ, че Меци Веселинов с тежка
контузия след мача. Чест прави на Гунди, че оневини прекия си пазач Стефан
Иванов, че няма нищо общо с контузията му от двубоя. Сблъсъците на Берое срещу Левски и ЦСКА бяха
уникални. Стадионът се пръскаше по шевовете. Срещу Левски имах персонални
двубои срещу една от звездите на сините Христо Илиев-Патрата. Срещу ЦСКА пък
пряк опонент ми беше Боби Станков. Бях прилично бърз с добра техника от крило
вече заиграх като халф. Още помня максимата: „Кажи ми каква ти е средната линия,
за да ти кажа какъв отбор си. Тя е валидна и днес. След Берое Иван Вутов
заиграва в Левски:
„През годините съм
чувал много незаслужени упреци към Левски, че ме е погубил като футболист.
Истината е, че тръгнах надолу и вече не бях футболист от първа ръка, заради
заболяване, което получих в Берое. Бях на 45-дневна подготовка с националния
отбор преди световното в Англия 66. От Берое в разширения състав бяхме Петър
Жеков, Янчо Димитров, Евгени Янчовски и аз. Играхме контрола срещу Италия в
Болоня. След тежката загуба от адзурите с 6:1
ни пуснаха да се приберем по клубовете. Няколко дни по-късно след
решение на ЦК на БКП, че такава срамна загуба е недопустима, ни събраха за
двустранна игра, след която бях в групата на освободените и не заминах за
Англия. Мотивът беше, че функционално не отговарям за изискванията на
националния отбор, за който и нямах официални мачове. След като ме върнаха от
националния , още на следващия ден заминах на турне с Берое за Куйбишев, сега
гр. Самара, по покана на тамошния отбор Крила на съветите. Разхождаха ни много Условията бяха тежки. От горещото време не
можехме да спим. В последния ден играхме контрола срещу Крила на Съветите.
Водехме с 1:0 на полувремето, а треньор ни беше Манол Манолов-Симулията. Не се
почувствах добре и дори повръщах. Явно се бях преуморил. Поисках смяна, но
наставникът не уважи молбата ми. Извикаха ме в
националния отбор, да попълня вълната на подмладяване, следвана от новия
национален треньор Добромир Ташков. Направиха ни функционални изследвания.
Оказа, се че имам сърдечни аномалии, а състезателните ми права трябва да бъдат
спрени, докато не си разреша здравословните проблеми. През октомври вече
преминах в Левски, но здравословните ми мъки започнаха с още по-страшна сила.
Не бях вече онзи футболист на ниво от преди. Левски направи всичко възможно да
ме възстанови. Пратиха ме дори на изследвания в Чехия, но кариерата ми тръгна
надолу. Пуснат ме да играя. Последват обаче изследвания и забрана за игра. В
Левски играех с Христо Илиев, Георги Аспарухов, Жоро Соколов, Георги
Стоянов-Джеси, Сашо Костов, Меци Веселинов, Иван Вуцов и др. За мен обаче
ходенето по мъките от здравословна гледна точка продължаваше. Поканиха ме в
Черноморец, въпреки, че имах лекарска забрана да играя. Прегледа ме прочут
кардиолог от Бургас и ми подписа разрешение да играе, Имам две дербита с Левски
срещу ЦСКА. И двете завършили при резултат 0:0. Левски винаги се е славел с
многобройна публика. Не ми правеше впечатление, че мачът срещу ЦСКА е
по-специален. Помня една контрола на сините срещу третодивизионен отбор. И
двамата с Гунди бяхме с лекарска забрана. Пусна се слух, че той може и да
играе, а на стадиона имаше не по-малко от 12 000 зрители, въпреки че мачът
беше от 10 ч сутринта. След кратък период в Черноморец, през 69-та се върнах в
Берое, където приключи и спортния ми път. В онези времена рядко ни разрешаваха
да играем след 30-годишна възраст. Наближиш ли въпросните години се задължаваш
да подпишеш декларация, че си годен за игра.
А как Иван Вутов решава да се насочи към треньорската кариера след края
на изявите си на игрището :
„Бях с намерение изобщо
да не се занимавам повече с футбол. Отдадох се на следването си, Почнах работа
като технолог на цех . Технологията не беше сложна. Беше
към Азотно-торовия завод в Стара Загора. Бях решил повече да не ходя по
мачове. В един момент обаче не издържах. Дойдеше ли време за тренировки, ми
ставаше лошо. Организмът ми не можеше без футболни занимания. Не бях убеден, че
имам треньорски заложби. Психиката ми не отговаряше за тази професия. От
Единство Гурково, които бяха в Областната група се бяха прицелили в третия
ешелон и ме поканиха да тренирам отбора три пъти седмично. Изкарах там две години. После Бончо Мерджанов
ме покани за помощник треньор на Иван Танев в Берое Голяма е разликата между
това да си футболист и треньор. Аз исках да работя като старши, а не като
помощник треньор. От Родопа (Смолян) дойдоха в Стара Загора да търсят наставник
са тима си в Б група. Поех ги близо седмица преди старта на първенството с вече
сглобен отбор. Целта беше да останем във втория ешелон. Гръбнакът на отбора
беше изграден от футболисти от Пловдив, След Смолян се преместих в Розова долина
(Казанлък). Заварих разбит отбор. Използвах връзките си дори, за да му осигуря екипировка. От посредствен
отбор направихме конкурентен отбор за Б група. Оттогава усетих, че треньорската
професия ми е съдба. Гордея се, че изведох втородивизионния ФК Чирпан до финала
за Купата на Съветската армия срещу пловдивския Локомотив. Не знам дали съм
постигнал много във футбола. От липса на признание от футболистите, които съм
ръководил обаче не мога да се оплача. Поканата да поема Левски дойде една
Коледа. Лафчис беше президент. Той ни
селекционира- мен, Андрей Желязков и д-р Михаил Илиев, като нови попълнения в
щаба на Левски. Никога не съм имал страх от футболистите.
Респектираше ме само Наско Сираков. Той беше институция за Левски. Категорично
заявявам, че с Томас Лафчис се работи много приятно. Нито той, нито Жужо
Желязков са се месили в работата ми. Без моята благословия играчи на Герена не
са привличани. Срещу ЦСКА като треньор опонент ми беше Аспарух Никодимов.
Направих сините шампиони Втората година
решихме да сондираме мнението на феновете. Преди това станахме втори и взехме
купата, а запалянковците ми казаха: „Втори можем да бъдем и без треньор, не
гониш ли първото място, си тръгвай.“. Направих богата международна кариера в
Камерун, Оман, Буркина Фасо и Тунис. Като треньор на националния отбор на
Буркина Фасо имам квалификационни мачове за световно първенство. В Оман съм
носител на Купата на султана и имам мачове в турнира за носителите на купи на
държавите от ГОЛФА с тима на Сур.
„Зад граница се
обогатих, калявайки психиката си. Работех без преводач. Участвах директно в
тренировките, показвайки нагледно на състезателите какво точно искам от тях.
Целият ми живот премина във футбола. В Миньор се изградих. В Берое се утвърдих,
а в Черноморец се запазих за футбола, Благодарен съм на Томас Лафчис, че ми
даде възможност да се докосна до клуб като Левски, бидейки негов треньор. Благодарение
на екипа, с който работех, д-р Михаил
Илиев и Никола Дафински, постигнахме успехите на Герена. Без тези хора
резултатите можеше и да не са същите.