Темата за съдбата на паметника „Братска могила“ в старозагорския парк „5 октомври“ продължава да отеква в обществото – не просто като спор за един монумент, а като симптом за по-дълбоко разделение, което все още не сме преодолели.
Предлагаме ви гледната точка на общинския съветник от „Алтернативата на гражданите – ВМРО“ Красимир Червилов – позиция, която не търси лесни отговори, а поставя трудните въпроси.
Какво обсъждаме днес – паметник или памет? История или нейното тълкуване? Трябва да имаме смелостта да погледнем на миналото не като на повод за противопоставяне, а като на основа за помирение. Не може да продължаваме да делим жертвите на „наши“ и „ваши“, защото докъде не ни доведе това през последния век.
Нека да си припомним, че българската история от началото на XX век до днес е белязана от поредица от трагични събития – от Радомирското въстание, атентата в „Св. Неделя“, през Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание, забраната на политическите партии, до Народния съд, лагерите в Белене, Горянското движение и 45години комунистическа изолация. В този контекст възниква и друг неудобен въпрос. Какво казваме на семействата на жертвите от така наречения Народен съд, на комунизма почетени в Стара Загора, единствено с една малка паметна плоча сложена на Драматичен театър „Гео Милев“? И още – оставаме ли длъжници като общество, когато паметта е избирателна?
Според нас решението не е в премахването на паметници, нито в тяхното противопоставяне, а в преосмислянето им. Защо да не потърсим модел на помирение? Да си зададем въпроса – възможно ли е един паметник да обединява, а не да разделя? Давам пример с Испания, където след като генерал Франко предава властта на крал Хуан Карлос I, в иберийската държава бива приет т. нар. Закон на помирението. Голямата част от паметниците, особено големите мемориални комплекси, стават общи. От едната им страна са написани имената на избитите от генерал Франко, а от другата тези на жертвите на републиканците. Очевидно, че се търси баланс чрез признаване на всички жертви, независимо от страната, на която са принадлежали.
Трябва да намерим сили и да излезем от логиката на противопоставянето. Или ще продължим да сменяме паметници, без да променяме мисленето си. Обществото ни остава разединено и ако продължим така на следващите поколения, ще оставим само конфликти, а не нов подход и решение?
Можем ли най-сетне да си простим? Да можем, трябва!
И ако не сега – кога?
Паралелно с този дебат напомням и следим с интерес и други инициативи, свързани с историческата памет – като проекта за паметник на Тодор Александров, и на монумента за Св. Св. Кирил и Методий.