Вчера наставникът, извел Берое до шампионската титла Евгени Янчовски навърши 87 години.
Той е роден на 5 септември 1939 година във врачанското село Търнава, и започва да играе още като юноша в местния Любимец. По време на казармата се подвизава в Балкан (Ботевград), Ботев (Пловдив) и Левски (Карлово), а през 1960 година облича екипа на Берое. Остава верен на старозагорци в продължение на 14 сезона
По време на престоя си в Стара Загора изиграва над 370 мача във всички турнири (включително рекордните 341 срещи в „А“ група). Бронзов медалист през 1972 година, двукратен финалист в турнира за Купата на Съветската армия (тогава със статут на национална купа), два пъти печели Балканската купа
През 60-те години на миналия век е редовен участник в националния тим на България. Част е от представителния ни отбор на Мондиал’1966 в Англия, но не влиза в игра. Печели сребърен медал на Олимпийските игри в Мексико през 1968 година
„Пожелавам си здраве и завръщане на Берое в елита на родния футбол още в следващото първенство. Шампионатът на Втора лига е още в своето начало. Нищо не се знае. Изоставаме само на четири точки от първата позиция. Трябва да се държим близо до челото и да стъпим на крака. Изпуснем ли първата позиция в края на сезона, ще ни бъде много тежко да влезем обратно в групата на майсторите“, отбеляза Евгени Янчовски.
Как гледа той на слуховете, че Берое може да има нов собственик?
„Трябва ни нов финансов благодетел, който да гарантира стабилност на клуба. Без пари и само с приказки вече нищо не става. Ние като играехме, също ни бавеха парите, както често става у нас днес. Аз дори още не съм си взел шампионската премия като треньор на Берое.“
За шампионската титла на зелено-белите.
„Шампиони станахме с много труд. Обръщах се към моите футболисти тогава с думите: „Давайте, момчета“. Окуражавах ги. При нужда съм бил и строг с тях. Парите не ни вълнуваха особено. Играехме буквално за един хладилник „Мраз“.
Титлата с Берое е естествено най-щастливия момент в професионалната ми кариера. Стигнахме до нея без почти никаква селекция. Когато поех тима централният нападател Мюмюн Кашмер (Милан Кашмеров) вече беше дошъл в Стара Загора, след неуспешни периоди за него като футболист в столичните Левски и Локомотив. За добавих само Стоян Бончев. Той е от старозагорското село Калитиново, а тогава играеше в Нова Загора в аматьорските групи. Отивам аз в ромската махала в неговото село да говоря с майка му и с баща му. Познавахме се, защото преди това съм му бил треньор в „Б“ група в отбора на Чирпан. Казах на родителите на Стоян, че го взимам в Стара Загора, за да го правя титуляр в елитния футбол. Те се съгласиха да го пуснат, а той много ме слушаше и ми беше много благодарен, че му помогнах да стане голям състезател. От шампионския сезон естествено незабравим за мен остава мачът срещу Славия под „Аязмото“, който беше заключителен за първенството. Преди срещата бяхме на лагер на Старозагорските минерални бани. Вечерта преди двубоя не мигнах. Само мислех как ще протече самият сблъсък. Славия вече си бе осигурила бронзовите медали. Отборът им бе освободен от всякакви мисли за задължителни точки. Наставник им беше Христо Младенов. Той е стана и бронзов медалист с Берое като треньор през 1972 г. В Стара Загора на този човек можем само шапка да му сваляме. Беше много добър специалист, педагог и човек. Много ми беше тъжно, че трябва да се изправя точно срещу него. Славия бяха непредвидими. Не се знае кога ще изригнат. Бяха отбор на строителни войски. Преди мача ги настаниха във вилата на напия предводител ген. Делчев. Самата среща тръгна добре за нас, с ранен гол на Васил Драголов, при който си казах: „Боже, дано да имаме късмет‘. След последния съдийски сигнал, белязал триумфа ни, цяла Стара Загора се радваше с нас. По улиците на града имаше толкова много народ, че нямаше къде игла да хвърлиш. От толкова много хора и коли около стадиона, трудно излязохме от съблекалнята си“.
Вярвало ли е момчето от Търнава, че ще играе елитен футбол?
„Мечтаех за това още като дете, докато гонех топката на село. Искаше ми се да съм като големите майстори. Като заиграх в Берое пък исках да отида на Летни Олимпийски игри и на Световно първенство. Постигнах го. Отидох на Мондиала в Англия 66, но не записах нито минута.. Треньорът ми беше обещал да играя , но така и не ме пусна на терена. Имало партийно поръчение от ЦК на БКП вместо мен да играе Давидов от Славия.
Подготвих се обаче много добре за Летните Олимпийски игри в Мексико 68. Там българският национален отбор взе сребърните медали. Във финала срещу Унгария играх със скоба на дясното око. Още на полувремето останахме на терена само с 8 футболисти. Съдията изгони трима наши състезатели с надеждата да не издържим до края на мача, да загубим още един играч, а вместо нас домакините от Мексико да грабнат медалите. Главният рефер в Олимпийския финал беше направо безобразен. Изгони ни трима човека за няма нищо. На полувремето в съблекалнята ни влезе тогавашният председател на БСФС Трендафил Мартински и ни каза: „Момчета и с десет гола да паднете, взимаме сребърните медали. Нищо няма да правите. Работата е явно подработена. Искат да ни отстранят, а медалите да ги вземе Мексико“.
Ако бяхме останали със 7 футболисти, тогава всичко за нас щеше да свърши. Излязохме за второто полувреме със силно осакатен състав. Загубихме с 4:1, но играхме добре и най-важното е, че взехме медал.“