Наскоро старозагорската Художествена галерия бе домакин на вечер посветена на поета и почетен гражданин на града ни Иван Мирчев. Събитието събра негови съвременници, поети и близки на семейството му, потопили се в необятното му творчество и в спомени за една богата душевност и незабравима личност, докоснала завинаги всеки, който е имал честта да я познава. Негови стихове декламира внучката му и също поетеса Стефанка Мирчева. Разказ от първо лице за близкия свой приятел Иван Мирчев сподели старозагорският писател Йордан Стоев – Даки.
„Често в произведенията на Иван Мирчев в една строфа се римуват вторият и четвъртият стих, първият и третия. Това е утвърден стил на поета, подчертаващ определена мисъл или усещане, Сторонник на римите, той не ги превръща в стон. Търси съзвучието в тях, В едно място римите са отсечени като венец. На друго място читателят попада в една музикалност на римите, усеща повече от трептенето на техните звукове. Най- впечатляващо за мен е стихотворението му „Дъбът“. Великолепно произведение. Хубаво, много е хубаво. Всеки стих и всяка строфа са точно на място. За това са емоционално въздействащи и предразполагащи към размисъл. Също както са и заглавията на неговите произведения“, коментира журналистът, издател и поет Трифон Митев.
Питаме го от какво би се вълнувал Иван Мирчев, ако живееше в днешно време?
„От несгодите и трудностите на отделния човек, Цялата му поезия, къде в по-голяма, къде в по-малка степен е изпълнена със съчувствие към страдащия човек и към трагизма. В ранните стихове на Иван Мирчев от 20-те и 30-те години на миналия век прозира настроението на Смирненски.
А дали Иван Мирчев би харесал днешния свят?
„Не съвсем, защото е прекалено комерсиален. Иван Мирчев не е обичал материалното, което личи от стиховете му. Всичко, което наранява човека го отблъсква“, отбеляза Трифон Митев.